Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

— Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко — да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

— Никак не сте се изменили — забелязвам. — Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

— Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения — промърморва Сеймур. — На вас всичко ви е ясно.

— Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

— Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.

— В тая сърцевина някои са откривали и сърце, Уйлям.

Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.

— Сърцето… — повтаря на себе си Сеймур. — Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.

— Искате да кажете, към нищо по-съвършено…

— Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.

— Нима я познавате?

— Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.

— Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.

— Естествено. Обаче вие сте по благородните чувства. А благородните чувства са предназначени за благородни поводи — родината, класата и други подобни.

— Вие подхващате един доста стар разговор — забелязвам, като възпитано се прозявам в шепата си.

— Възможно е. Трябва да се сърдите на Мод. Все още я няма.

Имам чувството, че наистина говори само за да мине времето. Решавам да му помогна:

— Всъщност кое повече ви дразни: това, че съм привързан към нещо, или това, че вие самият нямате за какво да се хванете?

— Дразни ме наивната ви вяра, че правото е на ваша страна — отвръща американецът с тон, в който трудно може да се долови някакво раздразнение.

— Но какво съм аз виновен, че правото е наистина на наша страна?

— Вие сте като децата — промърморва снизходително Сеймур. — Добре, да допуснем, че правото е на ваша страна. Обаче каква полза от това, когато заедно с нас, грешниците, ще загинете и вие, праведните, и когато подире ни няма да остане никой, за да от съди кой е бил прав и кой — не?

— Отново надгробната реч — установявам.

— Ние сме като ония две козлета от детската приказка, дето стоят едно срещу друго на тясното мостче и се блъскат с чела. Всяко напира да катурне другото в бездната, без да мисли, че както са тръгнали работите, пропастта ще погълне и двете враждуващи страни.

— Не непременно и двете.

— Именно, именно: „не непременно и двете“ — потвърждава американецът, като приближава до масичката, за да угаси угарката. — Вашата логика е точно козешката логика: „не непременно и двете“. Вие не си разрешавате да допуснете даже като хипотеза разумната мисъл, че ако искате да спасите себе си при дадената ситуация, налага се да пощадите и противника. Налага се, вместо да се блъскате така яростно с чела, да направите опит някак да се разминете. Налага се малко да отстъпите, за да дадете възможност да мине първо другият и да ви освободи пътя.

— Отстъпете вие.

— Да, да, козешката логика.

— А защо не — логиката на историята?

— Защото макар постоянно да говорите за логиката на историята, макар непрестанно да повтаряте, че тя е на ваша страна, вие съвсем не сте убедени в това.

— Ваше мнение.

— Ако бяхте убедени, щяхте да оставите историята да си върши работата, без прекалено да напирате, без да се опитвате по опасен и безразсъден начин да ускорявате събитията и да ги изменяте във ваша полза. Какъв смисъл да поставяте постоянно на карта живота на човечеството, щом историята на човечеството и без туй се развива във ваша полза.

— Ако някой си играе с живота на хората, не мисля, че това сме ние. А колкото до историята, тя съвсем не е някакво трето лице. Историята, това сме ние и тя може да се развива в наша полза само доколкото самите ние действуваме в своя полза.

— Да, да: козешката логика — повтаря Сеймур, като сяда насреща ми. — Не виждам само защо трябва да забърквате в нея и историята. Историята не сте вие, Майкъл. Нито ние. Историята сме ние и вие, взети заедно, и тя ще се развие не според някаква особено изгодна за вас логика, а според логиката на ситуацията: тесният мост и двете вироглави същества, напиращи в безумието си едно срещу друго. Краят на вашата история, също както и на нашата, е в пропастта.