— Защото Лазаров са го забъркали в същата каша още по-зле: задържан е.

— По кое време са се срещали в Кауфхоф?

— Това са го уточнявали помежду си. Ще висиш и ще чакаш.

— За да му кажа здрасти…

— Може и нищо да не му казваш. Достатъчно е да му предадеш паспорта с нова самоличност. Паспортът е вече готов. Ще го получиш във Висбаден. Запиши адреса в главата си.

Борислав произнася бавно съответния адрес и аз, преди да го запиша в главата си, го повтарям гласно, за да не стане някоя грешка. После заключавам:

— Закъсал е, завалията.

— Не чак толкова, колкото ти беше закъсал в Копенхаген — припомня Борислав, който е от хората, дето винаги те успокояват с това, че от лошото има и по-лошо.

— Копенхаген ли? Не разбирам за какво говориш.

— И не помниш да си бил някога в тоя град.

— Може и да съм бил. Забравил съм.

— Ако наистина си забравил, значи добре си. Хубаво щеше да бъде, ако можехме да изтриваме с гума лошите спомени.

— За какво ще ги трием. Нали това ни е имуществото.

— Точно това имущество ми развали съня. Трябва да е от възрастта.

— Не е от възрастта — поклащам глава. — Петко Земляка е от нашия набор, а нищо не му тежи.

— Да, той е добре с нервите — съгласява се Борислав.

— В смисъл, че изобщо е лишен от тях. Сигурно се е успал оная заран, когато господ е раздавал нервите.

— Късметлия.

— Както се е успал и на следващата заран, когато са раздавали въображение. Шляпа си така по света, без нерви и без въображение.

— Ако питаш мене, то е едно и също: нервите идат от въображението. Нямаш ли едното, нямаш и другото. А почнеш ли да си представяш какво може да се случи и как ще се случи, значи зле си.

Известно време в колата се чува само дрезгавият речитатив на Сачмо, който, без да си поема дъх, минава от Хело, Доли към Мики Месер. Гледката в огледалото не съдържа нищо тревожно. Зад гърба ни на неравни интервали се появяват коли, сетне се изравняват с нас и отминават. До ушите ми достига сякаш отдалеч гласът на Борислав:

— Не е ли време да свиеш в някое отклонение и да ме върнеш? Нямам намерение да минавам границата.

— Не бой се, няма да те прекарвам през границата — промърморвам разсеяно.

Съвсем разсеяно, защото в момента съм зает да правя тъкмо това, което не би трябвало да правя: представям си какво може да се случи. Именно: не чертая план и не обмислям действия, а само си представям, колкото да си гриза нервите. Борислав е прав: зле сме.

Спирам, за да обядвам, след като отдавна съм във Федералната република и след като отдавна е минало времето за обед. Това ми предоставя привилегията да се ширя в полупразен ресторант и да бъда обслужван без излишно бавене.

Седя край огромната витрина с изглед към близката борова гора, а вниманието ми е погълнато от свинската пържола и от миналото. Борислав си нямаше друга работа, та ми припомни оная мила датска история. Май че от времето на тази история открих, че и аз имам нерви. Преди това бях, кажи-речи, като Петко Земляка. Не че бях съвсем от дърво, но нямах навик да взимам нещата навътре.

А после дойде капанът в Копенхаген. Датската полиция ме търсеше под дърво и камък по обвинение в убийство. Агентите на ЦРУ ме търсеха, за да ми видят сметката. Никакъв път за отстъпление. Никаква връзка с Центъра. И на всичко отгоре, тровещото съмнение, че може би Центърът отдавна вече ме е вписал в графата на предателите. Да умреш от чужд куршум и на чужда земя, това си е част от рисковете на професията, но да останеш в паметта на своите като предател…

Една агония, чието времетраене бе малко по-дълго от поносимото. Една агония, безупречно организирана от оня ужасен човек Сеймур, който и сега понякога идва да ме посети в съня ми, за да ме зарадва с думите:

— Вие нямате никакъв изход, Майкъл. Вие сте в капан. Нали знаете какво се нарича капан? Едно такова място, където входът е съвсем свободен за разлика от изхода. Не излизате, а ви изваждат, за да ви видят сметката.

Довършвам някак си порцията, като посвещавам вниманието си най-вече на картофите. Изключено е да се сетиш за Сеймур и да продължиш да се храниш с апетит. Кафето обаче ме разведрява и мислите ми се насочват към настоящето. Едно добре наситено с грижи настояще, това е най-сигурното средство срещу лошите спомени.

Мисълта, че в същия този момент Петко Земляка се крие из Мюнхен точно тъй, както аз се криех на времето в Копенхаген, ме накарва да избързам с уреждане на сметката и да потегля отново по аутобана. Нерви, нищо повече. И да натискам газта, и да не натискам — по-рано от утре заран не мога да се видя с Петко.

Пристигам във Висбаден още по светло. По стар навик най-първо минавам транзит край въпросния адрес, за да огледам мястото. Въпросната улица е встрани от центъра. Тиха уличка в тих жилищен квартал. Въпросният номер е приветлива едноетажна сграда с малка градинка. Подобни спокойни кътчета вдъхват доверие само на дебютанта. Тук рискът да бъдеш забелязан и запомнен е доста по-голям, отколкото на някой оживен булевард.