— И все пак проявихте великодушие.

— Направих го не от великодушие, а от злоба. Сатирът не бе чак толкова стар и в известни отношения дори превъзхождаше мъжа ми и понеже излетът за пъстърва му хареса, пожела да го повтори, и аз продължих, и почнахме да се срещаме по големите ресторанти и по прочутите барове и, естествено, злите езици влязоха в действие.

— Ти трябва да престанеш! — каза веднъж с раздразнение мъжът ми.

— Правя го само за тебе — отвърнах. — Трябва да се закрепиш здраво на новия си пост, драги.

Аз просто се подигравах с него и той знаеше това, но замълча, може би, защото наистина смяташе, че ако в тоя момент се дръпна от сатира, онзи може да прибегне към санкции. Изобщо бракът ни стана съвсем формален, додето най-сетне решихме да го прекъснем.

Тя отново се връща към консумацията, като тоя път пренебрегва безвкусното кафе и проявява благосклонност само към коняка. Сетне се заглежда разсеяно в пространството и произнася сякаш на себе си:

— А иначе беше хубаво момче… Весел, общителен, изобщо това, което се нарича „светъл човек“… Светъл…

— Обаче тая история не ви пречи да имате все още слабост към тоя тип хора.

— Е да, защото са обратното на туй, което съм аз. — Тя допива коняка и се сеща: — Може би трябва да ставаме…

— Това зависи само от вас.

По пътя назад Мери известно време мълчи, заета изцяло с шофьорските си занимания и вероятно уморена от монолога си на масата.

Колата се спуска бавно по склона на планината, свива в сянката на гористите пазви и отново излиза на открито и пред нас ту изскачат тъмните маси на храсталака, ту се разкрива низината, осеяна с хилядите блещукащи светлини на града.

— Колко е хубаво… — прошепва на себе си секретарката, като вдига ръка от кормилото и посочва напред.

— Кое е хубаво? — питам с неясния страх, че можем да напуснем пътя и да се отправим в бездната, защото женското кормуване с тия размахвания на ръце никога не ми е вдъхвало доверие.

— Ами че това долу — това съзвездие от мирни светлинки…

— Всеки град изглежда така от птичи полет.

— Понякога се питам какво търсим тук… — продължава все тъй като на себе си Мери, без да ме слуша. — Защо сме се заврели в тоя град… защо заговорничим срещу спокойния живот на тия хора… защо не си вървим по пътя и не си гледаме работата…

— Ами че точно това ни е работата.

— Млъкнете. Вие сте ужасен с тая ваша арогантност.

И тя най-сетне хваща здраво кормилото с две ръце, така че мисълта за пропастта ме напуска и аз успокоен се обтягам на седалката.

Пристигнах в началото на март, а сега сме в края на април и за някакви особени промени е трудно да се говори, поне що се отнася до работата. За такъв като мене два месеца са предостатъчни, за да се превърне новото в един добре разграфен и банален делник. Три следобеда в седмицата, посветени на безперспективните занимания по български език, три вечери в седмицата, прекарани в дружеската среда на колегите, и три нощи в седмицата, пожертвувани пред олтара на любовта или, грубо казано, загубени в компанията на Мери.

Останалото време — работа. Излизанията и срещите с представители на местната култура са сведени до минимум и, боя се, ще бъдат съвсем прекратени поради пълната им безрезултатност. Проучването на пристигащите и заминаващите засега поне също не дава нищо, заслужаващо отбелязване. Три разговора с три лица, фигуриращи като наша агентура, и един косвен контакт със Стария, най-важния ни помощник — всичко това, колкото да се уверя, че остатъците от мрежата, макар и съвсем безполезни, все още са налице. Запознаване в подробности с не особено интересни справки в секретната архива. Обсъждане на това-онова с досадния Бенет. И — мислене по единствената сериозна възможност за момента — Борис Раев.

Аз не съм оптимист като Адамс, нито песимист като Мери, защото и едното, и другото е глупаво. Аз съм изчислителна машина. А в изчислителните машини не се залагат настроения. И с капацитета си на изчислителна машина съм преценил, че сега засега, а може би и за твърде дълъг период Борис Раев е единственото, което може да надхвърли евентуалните дребни успехи, едничкият сериозен шанс за изплуване, за реабилитация, а може би и за триумф. И затова обмислям грижливо всички възможни комбинации и обработвам грижливо всяка една от тях, макар че засега информацията е недостатъчна.

Информацията е недостатъчна, но днес сме на прием в едно приятелско посолство и може би интимната обстановка ще ми позволи да задоволя жаждата си за знания. Тази жажда за знания, която открай време движи света напред и която е причина за всичките му катастрофи.

Приемът започва точно в шест и аз се явявам в полупразните още салони само няколко минути по-късно, защото искам да избягна навалицата и да разменя две думи с един колега от въпросното посолство.

— Най-добре е да минете веднага оттатък — съветва ме полугласно колегата, след като се ръкуваме. — А щом вашият човек дойде, аз ще ви го доведа.